Филма Аватар - Гола Вода и Кал по Врато

Снимката отгоре- типични фенове на филма "Аватар"

Та така. Има ли некой който да не се е преебал да оди на филма Аватар? 350 милиона долара са похарчени досега за реклама. Достатъчно добра реклама, че всеки около вас да пищи в истерия, че е ходил на 3D да го гледа и да разправя колко перфкетен е бил тоя филм. Някой хора са толкова зарибени от тая поредна холивудска боза, че ходят дори по два пъти да го гледат премиерно и да кихнат още 12 лева на евреите. Но дали наистина е толкова хубав? Викам аре дееба ша дам и аз 12 лева да вида кво а тава чудо на чудесата. Отвадам я да го еба. След 3 часа мъчение да не заспя разбрах, че вместо да ида да си купа едно дудуче от Лъвов мост съм похарчил грешно парите си. Тоа филм веднага ме подсети за историите на Том Сойер и Хък Фин. Където отиваха в едно малко градче в Арканзас да клатат ората. Те я те зсторията отдоле. Прочетете я и си правте изводите сами. Та 90 от 100 човека които пищат неистовата, че филма е бил мноо добър, са точно тия хора от първото представление които казват:
" Стойте! Само една дума, джентълмени! — Хората се спряха да го слушат. — Изиграха ни… здравата ни изиграха! Ама ние не бива да ставаме за смях пред целия град, та цял живот да ни подиграват. Не. Трябва да си излезем мирно и тихо, да нахвалим представлението и да изиграем другите! Тогава всички ще сме в един казан. Нали е по-умно така? („Така е, съдията има право!“ — закрещяха всички.) Добре тогава, нито дума, че сме изиграни. Да си вървим в къщи и да посъветваме всички да видят трагедията."

Та ако чуете поредното педалче дет разправа че "Аватар" е супер , он просто сака да са преебете и вие да гледатае таа боза!

А ето го и пасажа от Хъкълбери Фин на Марк Твен:



"Вечерта пък щеше да бъде нашето представление; ама нямахме повече от десетина души — колкото да си платим разноските. Хората все се смееха, а херцогът полудя от това; и всички си отидоха, преди да свърши представлението; само едно момче остана, защото беше заспало. Тогава херцогът каза, че тия арканзаски простаци не са дорасли още да гледат Шекспир; за тях трябва комедия — дори нещо по-просто и от най-простата комедия. Знаел вече какво ще им се хареса. Затова на другата сутрин взе няколко големи табака и черна боя, нарисува на тях обявления и ги разлепи из селото. На обявленията беше написал:
В СЪДЕБНАТА ЗАЛА!
Само три вечери!
Световно известните трагици
Дейвид Гарик Младши!
и
Едмунд Кийн Старши!
от лондонските и европейските театри
във вълнуващата трагедия
КРАЛСКИЯТ ЖИРАФ
или
Несравнима царственост
Вход 50 цента
Най-отдолу беше написано с грамадни букви:

ЖЕНИ И ДЕЦА НЕ СЕ ДОПУСКАТ

— Ако този ред не домъкне всички — рече херцогът, — значи не познавам Арканзас!
И така, двамата с краля не седнаха цял ден; правиха сцена, коваха завеса, наредиха цял ред свещи (вместо лампи) по ръба на сцената; а вечерта, додето разберем какво става, залата се напълни с мъже. Като не остана вече място, херцогът спря да проверява билетите при входа, заобиколи изотзад, излезе на сцената пред завесата и държа едно кратко слово да похвали трагедията, като каза, че по-трогателно нещо не се е виждало на света; сума време дрънка така за трагедията и за Едмунд Кийн Старши, който щял да играе главната роля; накрай, като разпали любопитството на зрителите, дръпна завесата и в следния миг кралят запълзя на четири крака по сцената съвсем гол, целият боядисан на шарени ивици, пъстър и лъскав като дъга. После… ама няма какво да ви разправям по-нататък; всичко беше страшно глупаво, само че много смешно. Хората просто примираха от смях; а щом кралят престана да подскача и се скри зад сцената, те взеха да реват, да ръкопляскат, да беснеят, додето се върна и повтори комедията. После го накараха и да я потрети; и котките наистина можеха да се разсмеят от щуротиите на нашия стар глупак.
Подир това херцогът пусна завесата, поклони се на залата и каза, че знаменитата трагедия ще бъде повторена само две вечери още, защото трябва да заминат веднага за Лондон, дето всички места в Дръри Лейн били вече продадени; после пак се поклони и каза, че ако е успял да им достави удоволствие и да ги поучи, много ще им бъде благодарен да кажат това на приятелите си, за да дойдат и те.
Изведнъж двайсетина души се провикнаха:
— Какво? Свърши ли се? Само това ли беше?
Херцогът каза, че се е свършило. Тогава вече стана, каквото стана. Всички се развикаха: „Изиграха ни!“, разфучаха се и се втурнаха към сцената да се разправят с актьорите. Изведнъж един хубав едър мъж скочи на една пейка и извика:
— Стойте! Само една дума, джентълмени! — Хората се спряха да го слушат. — Изиграха ни… здравата ни изиграха! Ама ние не бива да ставаме за смях пред целия град, та цял живот да ни подиграват. Не. Трябва да си излезем мирно и тихо, да нахвалим представлението и да изиграем другите! Тогава всички ще сме в един казан. Нали е по-умно така? („Така е, съдията има право!“ — закрещяха всички.) Добре тогава, нито дума, че сме изиграни. Да си вървим в къщи и да посъветваме всички да видят трагедията.
На другия ден из града се приказваше само за това, колко хубаво било представлението. Залата беше пак претъпкана и хората пак бяха изиграни като миналия път. Прибрахме се на сала и щом се навечеряхме, кралят и херцогът накараха Джим и мене да откараме сала към средата на реката, да отплаваме надолу и да го скрием на две-три мили от града.
На третата нощ залата беше пак претъпкана — и то не с нови хора, а с ония, дето бяха идвали двете вечери. Аз стоях до херцога при вратата и видях, че всеки е с издути джобове или крие нещо под палтото си… Разбрах, че не е парфюм, а, напротив: надуших стотици развалени яйца, изгнило зеле и какво ли не; и ако мога да разпозная миризма на умряла котка — за което се обзалагам! — донесли бяха най-малко шейсет и четири парчета. Повъртях се една минута вътре, ама повече не можах — не можах да изтърпя толкова различни миризми. Като не остана вече място в залата, херцогът даде на едно момче двайсет и пет цента и му каза да го замести за малко на вратата, а сам тръгна за сцената и аз подир него. Но щом завихме зад ъгъла в тъмното, ми рече:
— Тръгвай да се махнеш по-далеко от къщите, после си плюй на петите към сала.
Така и направих. И той подир мене. Стигнахме заедно на сала, а след две секунди се спуснахме по тъмната спокойна река, плавахме по средата и не продумвахме. Мислех, че горкият крал много се е разтревожил от станалото, ама нищо подобно: подир малко се показа от колибата и попита:
— Колко изкарахме тая вечер от театъра, херцоже?
Разбра се, че не беше и ходил в града.
Не запалихме никаква светлинка, додето не отминахме най-малко десет мили. Тогава закачихме фенера и вечеряхме, а кралят и херцогът се превиваха от смях, че са изиграли хората. Херцогът рече:
— Простаци, глупци! Веднага разбрах, че първите ще си премълчат, та и другите да се опарят; знаех си и това, че третата вечер ще искат да ни отплатят. Техен ред беше наистина и страшно ми се иска да знам как са изкарали, как са използували случая. Могат да си направят и увеселение, ако искат — донесли си бяха сума ти храни.
Нашите разбойници бяха спечелили за трите вечери четиристотин шейсет и пет долара. Никога досега не бях виждал такъв куп пари."